След уводната лекция по комплексен анализ, в която си говорихме за числовите множества и как се е стигнало до понятието “комплексно число” (като се почне от естествените числа и се прибавят към тях нови и нови и странни екземпляри), се замислих за този процес на разширяване на понятието, само че в съвсем друг контекст и в обратната посока. А именно, за привидно безграничните и безкрайни категории – човешко съзнание и въображение, и как всъщност те се оказват съвсем крайни. Или дори да са безкрайни, то пак са нищо в сравнение с другите безкрайности, които съществуват.
Нека за простота разгледаме този процес на “стесняване” на човека от гледна точка на писането и литературата. Нерядко се питаме защо тъкмо този автор е станал велик, какво е специалното в дадедно произведение, или пък се чудим защо не ни допада – усещаме го някак ограничено или несъгласувано с нашите възприятия и идеи. Питаме се могат ли да бъдат уловени наистина човешката природа, заобикалящия ни свят и метафизичното – това, което се крие отвъд – да бъдат уловени и представени чрез средство толкова дефектно и лишено от прецизност, каквото е езикът. Всеки един човешки език.
Към цялата публикация »
Говорихме си за хартията. Видяхме, че има множество успешни български електронни издания. Време е да разгледаме и кода, който задвижва онлайн проектите. Пресечните точки на уеб дизайна, изкуството и етиката стават все повече. (И нека да подминем бълбукащото блато на правата на интелектуална собственост, особено що се отнася до интернет.)
Понеже темата почти ме обсебва, ще упражня самоконтрол и ще се спра на три основни въпроса:
Представете си случаен сайт (български или не), на който попадате. Кое от следните е вероятно да присъства на него?
И понеже живеем във времена, в които зле нарисувани, саркастични картинки струват колкото хиляда думи, имам и такава:
След класическата тийнейджърска тирада за бунт срещу системата е време всичко пак да стане сапунени мехури и бонбони и да поговорим за някои добри, обещаващи проекти.
Общите приказки, които написах миналата седмица, важат още по-силно за жанровата литература, в частност фантастика и фентъзи. Това е тясна ниша с малко активно интересуващи се, които на всичкото отгоре са разделени на лагери. Или с такова впечатление оставам от дискусиите в интернет, без да познавам лично участващите.
Отново сякаш нещата отиват на зле, но имайте кураж! Всъщност това положение е довело до палитра от различни инициативи и гласове, до богат и шарен набор от проекти и общности – изненадващо, предвид скромните мащаби на фенството у нас. И макар да има трудности, добрите основи са положени и вярвам, че занапред ще се гради все по-високо върху тях.
Ето и няколко примера за български литературни проекти – обхващащи художествена проза, поезия и критика – с които съм запозната и които подкрепям. В бъдеще списъкът сигурно ще се разрасне, а и ви каня да го допълните с коментар по-долу. 🙂
Трудно е да опиша колко много са ми дали тези онлайн списания. Те са основните ми (и почти единствени) източници на български език за така любимите фантастика и фентъзи, и не само.
Сборище на трубадури е „списание за фантастичното в невероятното и невероятното във всекидневното“, активно от осем години. За това време натрупва в архива си около осемстотин публикации – български и преводни разкази, поезия, рецензии, интервюта, новини. Почти от създаването си провежда и ежегодния конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. Отличените разкази се публикуват на страниците на списанието, а вече има и издадена антология с наградените от първите пет години – „Машина за истории“.
Shadowdance е „списание за фантастичното във всичките му форми и проявления“, съществуващо от над петнадесет години. Също с богата колекция от материали за литература, кино, комикси, игри. А и форматите са разнообразни – анализи, класации, интервюта, както и ежемесечните редакционни, които създават приятно усещане за връзка с читателите. Искам особено да похваля сравнително новите серии от тематични статии – жените във фантастиката, политическа и куиър фантастика, хорър (или по нашенски ужаси)… И серията за фантастичния фендъм, заради която няма смисъл да изреждам разни други проекти и общности – те са вече представени там. Вижте ги.
Открих тези две списания преди 3-4 години и още има много текстове из архивите им, които предстои да прочета. Но дори само от видяното до момента, съм силно впечатлена от развитието и стила им. Да не говорим за приноса им към активния литературен и фенски живот в България. Принос, станал възможен благодарение на доброволци, ентусиасти и дарители, от фенове за фенове. Ще се позволя да се самоцитирам: „Потресаващо. Някой прави нещо, без да му плащат.“ При това го прави добре, професионално, в продължение на години. Просто страхотно!
И точно когато си мислех, че това е достатъчно да бъде светъл пример…
Векове наред хартията е била необходимост за книгоиздаването и допреди петдесетина години дори не е имала алтернативи. За щастие или не, живеем в интересни времена на бързи промени и самото понятие за книга започва да придобива и друг смисъл. Но въпреки че електронните книги навлязоха на масовия пазар, делът им за момента е малък (особено извън англоезичната част на света) и не може да става и дума, че са изместили хартията.
В опит да обясня подхода си към публикуването на „Спътници“, ще започна от разни общи положения и ще ги свържа с конкретни ситуации в България – поне тези, попаднали в моя кръгозор.
Физикът в мен не ми дава да не вметна, че хартията буквално може да се използва като полупропусклив филтър за терахерцово лъчение или – колко неочаквано! – като филтър за кафе. Досещате се, че не това имам предвид, но идеята за филтрирането си е все същата: пускане на някои (желани, избрани) компоненти и блокиране на други.
С изключение на САЩ, където самопубликуването набира сили, все още често се отнасяме с недоверие и пренебрежение към автори, които нямат хартиена книга от издателство – ако въобще някой е чувал за тях. Бих казала, че печатното издание е еквивалент на диплома от университет – самото му съществуване означава, че си положил труд, изпълнил си критериите и си одобрен от експертите в областта. Издателствата са естественият филтър за книгите, които заслужават да съществуват, или поне така изглежда.
В света на конкурсите явно ми е отредено трето място. След като Спътници грабна приз във формата на три, щастливото число ме навести и в конкурса Агоп Мелконян 2017. Ако още не сте прочели „Седемте прераждания на Тамлин”, направете го сега, защото след малко ще издам подробности за него: ето я публикацията в Сборище на трубадури. В списанието ще намерите и списък с всички отличени разкази, за да се запознаете и с тях.
Награждаването се проведе преди една седмица в Столична библиотека. Нямаше как да присъствам, но имах представител – Вики, илюстраторката на Спътници. И въпреки че тя се справи чудесно, ми се иска с малко закъснение да се включа в дискусията.
Награждаване Агоп Мелконян 2017. Снимка: Петър Тушков
Идеята дойде внезапно и се оформи бързо, но както често се случва при мен, имах за подпора много мисли и вдъхновения, събирани преди това. Според програмата съм работила с текстовия файл общо 14 часа; по мои спомени всичко се случи за два дена интензивно писане и мислене с резултат 1480 думи. Това е различно от подхода ми към по-дълги текстове, при които изписаните думи на ден са повече, но накрая е нужно и повече време за редакция.
В главата ми основата бе теорията на Ериксон за осемте етапа в развитието на човека, която обединих и с небезизвестния монолог на Жак за живота в седем действия от „Както ви харесва”. Хрумна ми да съпоставя на всяка от тези човешки фази по една фаза от развитието на странен организъм. И в този кратък формат да обхвана целия жизнен цикъл на един от тези организми.
Мисля си, че би било интересно за читателя да намери съответствията между случващото се в текста и в нашите животи. Това беше и другото предизвикателство – да изградя нов, чужд свят, който хем да бъде усетен от сетивата като истински, хем да носи скрития си смисъл. Баланс между осезаемост и метафоричност, който се надявам да съм постигнала.
Мога да пиша още – за трансформацията, за шотландската балада за Там Лин, за това как грешни вярвания се предават от поколение на поколение, за това как любовта ни променя. Ще се радвам обаче всичко това, а може би и още, читателите сами да открият.
Днес ще ви представя сбор от любопитности, обединяващи литературата и астрономията. Нас, хората, още от древността ни влече онова отвъд. И въпреки огромното разнообразие от теми и мотиви, изследвани от авторите през вековете, космосът си остава вечната неоткрита територия.
През последните десетилетия космосът вече не е само пространство на блянове и наблюдения отдалеч – все повече машинни (и дори човешки) пратеници изследват двора около нашата планетарна къща. Докато чакаме техните истории, нека продължаваме с нашите – фантастични, чудати, неземни сюжети и герои!
Предците на модерното фентъзи – митовете, легендите и приказките, съществуват откакто има хора на Земята. С научната фантастика е по-сложно, но ако питате Карл Сейгън или Азимов, то първият труд в този жанр е Somnium на Кеплер от 1608 г. В него великият астроном пише за жена от Исландия с вещерски способности. Тя призовава демон, който ѝ разказва за далечния остров Левания (нашата Луна). Според демона съществува проход между Земята и Левания и когато той е отворен, демоните могат да пренасят хора на острова.
Източник: somniumproject.wordpress.com
Аз съм друга птица, от ония дето не са много сигурни накъде е юг, затова проверяват всички посоки, пък дори да им се скапят крилете от летене. Предпочитам да получа отделно информацията като сурови факти и отделно субективното, предубедено, сварено с емоции мнение на човека.
Затова най харесвам препоръките. Искрената, неукротима и първична радост, когато си открил нещо ИЗУМИТЕЛНО! Когато все още не си осмислил напълно прочетеното, но в главата ти се блъскат хитрите препратки, красивите фрази и въобще чистият кеф от досега ти с текста.
Ето я и компилацията ми от наскоро четени разкази, които са ми подействали точно така. И които ви препоръчвам, пък макар и само с няколко бележки към всеки от тях. По-добре направо да четете самите разкази. А после можем да си говорим за тях.
Rich Larson ме спечели преди време с разказа си Meshed. Фантастиката му е много близка до реалността, с все социалните медии и жаргона на тийнейджърите и болезнената несигурност, загнездила се дори в хората от бъдещето. Шеметно е, шеметно.
Магически реализъм във Викторианска Англия. Индустриалната революция с щипка магия и много, много силно послание за съчувствието – и липсата му. Линкът е към откъс на сайта на автора. Пълният разказ е публикуван в антологията Writers of the Future 32 (разказът спечели голямата награда за 2015 г.)
Песните… Падам от смях. Дет’ се вика, този хумор не е за всеки, обаче на когото му е смешно, му е наистина много смешно. Пък ако не му е, ще оцени абсурда. Все още актуалният културен абсурд…
Това всъщност е програма, а историята е написана в коментарите към кода. Много е яко и изобличаващо.
Мега детайлно описаните извънземни. Откачена работа. Но с любов. И с подробности. Остави ми усещането за някаква странна, второстепенна история в Mass Effect, но може би това се дължи на проблеми в моя телевизор – историята и играта нямат много общо.
Е, това е за днес. Вероятно е да публикувам нови препоръки за разкази всеки месец, отсявайки по-специалните от всичко прочетено. Материал ще има – свободното време за четене се увеличи, а и ми предстои да се заровя в ето тази антология: