Cover Image

Да бъдеш една по-голяма безкрайност

11 Октоври 2019

След уводната лекция по комплексен анализ, в която си говорихме за числовите множества и как се е стигнало до понятието “комплексно число” (като се почне от естествените числа и се прибавят към тях нови и нови и странни екземпляри), се замислих за този процес на разширяване на понятието, само че в съвсем друг контекст и в обратната посока. А именно, за привидно безграничните и безкрайни категории – човешко съзнание и въображение, и как всъщност те се оказват съвсем крайни. Или дори да са безкрайни, то пак са нищо в сравнение с другите безкрайности, които съществуват.

Нека за простота разгледаме този процес на “стесняване” на човека от гледна точка на писането и литературата. Нерядко се питаме защо тъкмо този автор е станал велик, какво е специалното в дадедно произведение, или пък се чудим защо не ни допада – усещаме го някак ограничено или несъгласувано с нашите възприятия и идеи. Питаме се могат ли да бъдат уловени наистина човешката природа, заобикалящия ни свят и метафизичното – това, което се крие отвъд – да бъдат уловени и представени чрез средство толкова дефектно и лишено от прецизност, каквото е езикът. Всеки един човешки език.

Започваме отвън навътре, от голямото към малкото. Повечето от нас нямат идея какво се случва извън Земята, така че няма много смисъл да разглеждаме този въпрос. Да, виждаме Слънцето и другите звезди, можем да наблюдаваме Луната и планетите, разполагаме с телескопи, сателитни снимки, данни от космически апарати, симулации... Ала не сме физически там, сетивата ни не могат да регистрират условия, различни от земните. Остава ни само да си представяме, да си фантазираме, но и при това сме твърде ограничени, както ще видим по-нататък.

Да останем на Земята. И тук има предостатъчно непонятни за нас неща. Все пак знанието и въображението са тясно свързани и в общия случай не се развиват независимо едно от друго. Можете ли да си представите какво е да си скала? А какво е да си река, облак, пожар? Какво е да си на дъното на океана, във вътрешността на вулкан? Мнозина от нас нямат възможността дори да зърнат повечето от творенията на неживата природа, камо ли да ги опознаят, да ги разберат, да ги опишат...

Растенията и животните са също толкова енигматични. Никой никога не може да знае какво си мисли една игуана и дали мисли въобще. А една хвойна или един бук? Какво е чувството да имаш корени и с тях да поемаш вода, или пък да имаш листа и да се храниш със слънчева светлина? Дори някой да се замисли за това и да си го представи, как да го изрази чрез човешкия език? И как да бъде сигурен, че не представя просто изкривена версия на човешкото хранене, защото нима би могъл да си втълпи усещания от органи, които дори не съществуват в тялото му? Та той не усеща даже органите, които наистина са в тялото му, какво остава за другото.

Затова нека направим поредното ограничение – да говорим само за човешките същества. Тук вече би трябвало да е лесно, нали? Е, не е. Първото и най-очевдино разграничение, което следва от разсъжденията по-горе, е това по пол. Какво е да си мъж? Какво е да си жена? Вижда се, че в езика ни има съвсем прости и кратки думи, които обаче са наситени с толкова много смисъл, че в един момент стават безсмислени. Назоваваме хората с определени биологични белези “мъже”, а тези с другата разновидност – “жени”, и смятаме въпроса за приключен. Само че ежедневно се сблъскваме с толкова различия, странности и недоразумения, че несъстоятелността на термините става очевидна. Каква е ролята на един мъж, какво трябва да прави една жена, не може ли двамата да имат една и съща функция в обществото, по различен начин ли мислят, по различен начин ли усещат – нали са все хора, в крайна сметка? Велики умове са работили от край време по тази тема и дори в ХХI век все още няма консенсус, все още има мистерии за разгадаване (а да беше само това, то колко още има). Така че нека засега приемем, че никога не бихме могли да се въплътим в някого от другия пол, че още с раждането вече ни е наложено поне едно непреодолимо ограничение.

Стесняването обаче не спира тук – ние не само, че не можем да разберем другия пол, ние не бихме могли да разберем никое друго човешко същество. Показателни са взаимоотношенията в семейството. Хора с роднински връзки, екземпляри, произлезли от едни и същи предци, които живеят заедно и общуват в продължение на десетилетия, и пак са почти чужди един на друг. Как тогава понякога се случва да почувстваме, че някой непознат ни е много по-близък от тях? Това е илюзия, която се дължи на различните мащаби. Когато се запознаем с някого, именно общите черти ни свързват, а ние всъщност въобще не достигаме до есенцията на човека, не виждаме ежедневието му, навиците му, различните му настроения, не знаем мислите му, миналото му, плановете му за бъдещето... Всичко това, влизащо в понятието “опознаване”, отнема време и усилия, които ние не сме склонни да отделим за голям брой хора. Затова, независимо че животът може и да ни среща с най-различни личности, да ни прави свидетели на най-различни ситуации и да ни предоставя всякакво изкуство, ние нямаме желанието (и по-важното: капацитета) да възприемем всичко в дълбочина, да го разберем и запомним, че и да го пресъздадем най-правилно чрез подходящите думи. А нали трябва и да се работи, да се поддържа дом, деца да се хранят и още куп други баналности. В обобщение – повечето от нас сме тясно ограничени в житейския си опит от времето, пространството и енергията, както и от личния си избор, като той е единственото ограничение, над което имаме пряк контрол.

И тъй, всичко, което изразяваме чрез думи, написваме, сътворяваме – въобще всичко, което оставяме след себе си и споделяме с другите хора, е свръх концентрирано в рамките на собствените ни изживявания, собствената ни глава и обкръжението ни, както и историческата епоха, в която живеем. Би ни отнело много време, както и много ресурси и усилия да разширим хоризонтите си – затова и толкова малко хора го правят.

А езиците, с които разполагаме, колкото и да са богати на думи, никога не стигат, за да се предаде напълно нещо, възприето чрез сетивата и/или родило се в главите ни. Да не говорим, че въпреки универсалните речникови значения, всеки от нас влага нещо различно в конкретната дума, извайва я чрез контекста, а често я използва неправилно, защото не знае или не се сеща за по-точна дума. Понякога точната дума просто не съществува. И тук се крие разковничето за това защо определени произведения ни стават любими – авторите им са извършили подвига да достигнат до съзнанията ни чрез текста си, преодолявайки всички изброени бариери. Тази връзка конкурира и дори надминава роднинската – телепатия на понятията с припокриване и резонанс, граничещи с вълшебството.

Но сега нека се върнем на числата и да разгледаме една красива идея.

Първото множество е множеството на естествените числа: 1, 2, 3, 4... И така до безкрай. Това е най-“естественото” множество, първият ни сблъсък с числата, когато сме малки и ни учат да броим на пръсти. Веднага се забелязват две неща: че това множество е безкрайно, и че въпреки това не съдържа в себе си много други числа. Нека това множество да представлява децата, детството – то е най-простото, най-малкото, с най-много липси и ограничения, но все пак – все пак! – е безкрайно. Толкова много неща научаваме като малки, още повече си фантазираме и мечтаем, така широка и необятна е детската вселена. И най-важното е, че тогава задаваме въпроси. Започваме с най-“малкото” множество, но можем да го разширим.

Например да добавим нулата – тя вече не е естествено число. Тя е едното нищо, но все пак е неестествена. Добавяме нищо и получаваме различен резултат, различно множество! Идеята е, че се напредва с малки стъпки. Може да ни се струва, че нищо не сме направили, но приемайки нулата сред числата, ние разширяваме кръгозора си. И се питаме – какво ще стане, ако извадя 8 от 5? Има ли числа между нулата и единицата? Например за рождения си ден искам торта и половина. Какво е това “половина”? А навън е минус пет градуса по Целзий, това колко точно студено е? И добавяме към множеството отрицателните числа, дробите... Множеството пак е безкрайно, но сега е някак по-“голямо”, нали? Съдържа повече числа, различни числа, които ни позволяват да говорим за нови и по-сложни обекти, явления и идеи. Да решаваме по-трудни задачи и да добиваме по-просветителни отговори.

Може да се каже, че развитието на човека се състои в разширяване на естественото множество, откриването и добавянето на нови числа. Смятам, че достойна цел за всеки е да намери колкото се може повече числа, да се запознае с най-широкото възможно множество. Защото колкото по-голямо става то, толкова повече се доближава до истината, до това да опише реалността и да ни помогне да разберем заобикалящия ни свят и самите себе си. Висш пилотаж е множеството на комплексните числа, с които започнахме – докато другите числа могат да се наредят на една числова ос, за комплексните е нужна втора. Те се представят в равнина – нужно е цяло едно ново измерение, за да ги побере. Колко ли са много те...

Много – безкрайно много! И всеки човек е една безкрайност, уникално съчетание от мисли, чувства, преживявания, среда, опит, идеи, въображение... Макар и ограничени сами в себе си, ценното е, че ние все пак можем да споделяме, да обменяме помежду си, да творим и така да разширяваме множеството, защото както вече стана ясно – има различни по големина безкрайности. И наред с всичко друго – наред с живота такъв, какъвто е – това, което ми се струва най-важно, е успоредно да се стремиш да бъдеш и нещо повече. Една по-голяма безкрайност.

Източник: Keith Enevoldsen, thinkzone.wlonk.com

Това есе бе написано през 2014 г. Публикувам го тук и сега в оригинал, защото е все още актуално (а не защото ме мързи да го редактирам, разбира се *намигване* ).

Изображение над заглавието: Wylie Beckert за Quanta Magazine

Currently there are no comments, so be the first!

Goodreads

Спътници Спътници
reviews: 2
ratings: 3 (avg rating 4.33)