Хартията като филтър, символ и лукс

18 Октомври 2018

Или кой би чел книги в интернет, като има толкова много „истински“ книги

Векове наред хартията е била необходимост за книгоиздаването и допреди петдесетина години дори не е имала алтернативи. За щастие или не, живеем в интересни времена на бързи промени и самото понятие за книга започва да придобива и друг смисъл. Но въпреки че електронните книги навлязоха на масовия пазар, делът им за момента е малък (особено извън англоезичната част на света) и не може да става и дума, че са изместили хартията.

В опит да обясня подхода си към публикуването на „Спътници“, ще започна от разни общи положения и ще ги свържа с конкретни ситуации в България – поне тези, попаднали в моя кръгозор.

Хартията като филтър

Физикът в мен не ми дава да не вметна, че хартията буквално може да се използва като полупропусклив филтър за терахерцово лъчение или – колко неочаквано! – като филтър за кафе. Досещате се, че не това имам предвид, но идеята за филтрирането си е все същата: пускане на някои (желани, избрани) компоненти и блокиране на други.

С изключение на САЩ, където самопубликуването набира сили, все още често се отнасяме с недоверие и пренебрежение към автори, които нямат хартиена книга от издателство – ако въобще някой е чувал за тях. Бих казала, че печатното издание е еквивалент на диплома от университет – самото му съществуване означава, че си положил труд, изпълнил си критериите и си одобрен от експертите в областта. Издателствата са естественият филтър за книгите, които заслужават да съществуват, или поне така изглежда.

Бързам да призная, че и в световен мащаб, и в България, хората са в правото си да разсъждават така. Пълно е със самостоятелно издадени творения, които са кошмарно написани, разпространяват грешна информация и/или са чисто плагиатство. Веднъж попарен, човек трудно дава втори шанс.

Само че тази представа за поредното тоалетно четиво в интернет е вече толкова вкоренена, че мнозина така и не опитват. Освен това замислете се доколко е вярно описаното по-горе за издателствата (и университетите…) като успешен филтър. Със сигурност сте попадали на очевидно нередактирани текстове, лоши преводи и слаби книги, които въпреки това „живеят“ и се продават на рафтовете. Все някога сте се ядосвали, че определен тип книги и автори биват рекламирани, налагани, за сметка на други. Издателствата в крайна сметка целят печалба и следват бизнес модели, които да им я донесат. Функцията им на филтър остава на заден план. И това също е разбираемо, когато книгите не са снобско хоби, а заниманието, което те изхранва.

Но за това по-късно. Идеята ми е, че се нуждаем от друг филтър, в идеалния случай – независим. Нещо като решение за сферична кокошка във вакуум, което все пак да дава яйца. Такова чудо може и да няма, ала комбинацията от сериозни, отворени към новото медии, и усреднената оценка в различни интернет среди, ми звучи като добра отправна точка.

Хартията като символ

Стигаме до друга важна тема – мотивацията на писателя. Ако той цели да припечелва с писане, почти задължително е да играе по свирката на издателствата, да проучва пазара и да пише книги, които биха имали комерсиален успех. Почти задължително е и да издава на хартия, защото все още това е доминиращият носител. Книгите са продукт, с тях се търгува на базата на търсенето и предлагането и е трудно да се избяга от този модел, поне засега.

Има обаче и многобройни начинаещи писатели, които осъзнават, че нямат големи шансове за печалба, или това изобщо не е мотивацията им да пишат. Оскар Уайлд е казал още през 19-ти век:

„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите, а ги четели всички; сега книги пишат всички, но никой не чете.“

И все пак, макар и несъвместими с модела на книгоиздаване, немалка част от дебютантите искат да видят произведенията си напечатани. Защото хартията все още е символ.

Толкова книголюбци въздишат по лавици, претъпкани с елегантни новели и дебели томове. Като деца сме се ровели в енциклопедии и речници, или пък в сборници с приказки и комикси. Хартиената книга е запечатана в ума ни като символ на знанието и забавлението, като прозорец към света, преди да се появят всички онези други прозорци. Какво по-естествено от желанието един ден да държиш и своята книга в ръцете си?

Това тласка авторите да поемат целите разходи по отпечатването на книгите си. А ако са особено заможни, могат евентуално да наемат и редактор, коректор, художник. Резултатът е следният – дори и да е гениална, книгата им не привлича читатели заради непрофесионалния си вид. Пък ако и на ниво текст и идея куца, то това само прави допълнителна лоша реклама на всички, решили да се самоиздават. Освен това най-често тиражите са символични и за мен няма рационален смисъл от цялото упражнение.

„Ама всеки може да прави, каквото си иска, откъде накъде ти ще казваш?“ Добър въпрос. Не искам да възпирам никого, открил за себе си смисъл в това да се издаде по този начин. Ако не си е проличало досега – изцяло съм „за“ индивидуализма, анархията и пънка. 🙂 Единственото, което искам да предложа, е да се помисли внимателно и задълбочено – кое ме мотивира? Защо тази книга заслужава да се отпечата? Няма ли други алтернативи?

А на всички искам да предложа още нещо – да преосмислим хартиената книга като единствената достойна книга.

Хартията като лукс

В България книгите са лукс заради високите си цени. А в по-общ план книгите са лукс като масова стока изобщо – знаем за изсичането на горите и последствията от това. Не, няма да играя „зелената“ карта и да ви насаждам чувство за вина. Акцентът пада върху „лукс“ – върху това, че и да четем активно, това не значи, че си купуваме сами всички книги. По-скоро колекционираме, избираме любими заглавия, които искаме да притежаваме. Кориците стават все по-красиви, хартията е все по-привлекателна. Рядко се рискува с нещо, което не е предварително прочетено или препоръчано. Това отново е в разрез с желанието на новака да отпечата на всяка цена.

Това е и основната причина да избера алтернативен начин за публикация. Ако хартията наистина е само за избраните и поставя толкова бариери пред новите автори, не е ли важно да търсим различното и да променим разбиранията си за книга?

Всичко това може би звучи като баснята за киселото грозде. Кой знае – ако силно исках „Спътници“ да живне на хартия, сега можеше да ви агитирам да си я купите от книжарница, вместо да пиша тези размисли. Но се надявам да е станало ясно защо в този случай избрах друг път. Даже ми се струва неизбежно да не отъпча своя си пътека. Накратко:

• амбициозна цел: бих искала да съм едно от доказателствата, че и извън филтъра на издателствата може да се получи нещо… добро?
• понеже нито целя материален успех, нито влагам символична стойност в това да видя книгата си на хартия, не виждам смисъл да преминавам през процеса на самоотпечатване (с издателство или без)
• хартиените книги в България са по-скоро луксозни стоки, издателите и читателите нямат доверие на новите (и родните) автори и макар да има някои изключения, не вярвам, че на този етап „Спътници“ се вписва в бизнес модела

Ох, това излияние завършва мрачно. Но пък следващата публикация ще бъде доста по-ведра. Ще пиша за някои литературни проекти в българското интернет пространство и ще дам вдъхновяващи примери.

А за останалите незасегнати теми като защо направих цял отделен, самостоятелен сайт и защо е безплатен (няма безплатен обяд, нали така) – краткият отговор е, че може би съм луда. 🙂 По-дълъг отговор ще има в третата публикация за сайтовете и свободата – брей, колко революционно звучи. Я по-добре да не завишавам очакванията…

Следваща статия: Литературните проекти в интернет – едно добро начало