“Загриженост за природата”

31 Март 2017

Фрагмент от един ден и ден от един живот – кратък разказ за разделното събиране на спомени

Седях си зад касата, когато звънчето на вратата издрънча. В магазина влезе една най-обикновена дама.

– Извинете, може ли да ползвам кофата за боклук? От колко време вървя по улиците и няма ли, няма контейнер.

– Ама разбира се, заповядайте – посочвам кошчето, облицовано отвътре с черна торба.

– Благодаря. Имам много за изхвърляне.

Продължих да я наблюдавам. С внимателен жест взе с ръка дъвката от устата си и я пусна в кофата. После бръкна в джобовете си и започна да вади. Опаковка от вафли, които не произвеждаха вече. Една счупена ролкова кънка, ученически бележник, флакон от боя за коса. Надупчен и набримчен чорапогащник. Разни договори, речници. Билети за кино, снимки на влюбена двойка. Множество незаченати яйцеклетки и един-два неродени ембриона. Кутийка от годежен пръстен, няколко въздишки, мустаците на баща ѝ и строгите му вежди.

Рецепти за скъпи лекарства, използвани лепенки за порязвания, носни кърпи. Касови бележки дълги колкото Дунава. Виза и самолетни билети за Ню Йорк с дата на излитане отпреди години. Валма котешка козина и паяжини. Празно патронче ром, с две-три самотни нощи, затворени вътре. Брошката от баба ѝ. Акт за неправилно паркиране; думите от една подигравка, която помнеше от дете. Часът при фризьорката, филтър на прахосмукачка, изгорял бушон. Недоядена вечеря, сутрешно гадене, гледката на луната на фона на онази песен, календарче. Такива ми ти работи. Накрая захвърли и пакетчето с оставащите дъвки, навярно по погрешка. Не казах нищо.

– Благодаря. Сега се чувствам много по-добре – рече и се запъти към вратата. Щом хвана дръжката ѝ, застина, без да излезе. Отново се обърна към мен някак носталгично.

– Извинете, дали знаете… Тези боклуци дали ги рециклират?

Вдигам рамене.

– Не знам, госпожо. На теория би трябвало, на практика – едва ли.

– Така си и мислех – въздъхна.

След миг вратата се хлопна зад нея под акомпанимента на звънчето.